На 7 февруари 1900 година от този свят си отива Петко Кирков, останал в историята като Капитан Петко войвода – огорчен, сломен и съсипан от властта, дошла след Освобождението. Човекът, посветил целия си съзнателен живот на борбата за свобода и справедливост, завършва дните си не като почитан герой, а като преследван и унижаван от „своите“.
Още едва 17-годишен, Петко Кирков поема по пътя на хайдутството и въоръжената съпротива, превръщайки се в символ на борбата срещу потисничеството. Десетилетия наред името му се свързва с саможертва, чест и непоколебима вярност към идеалите за свободна България. Иронията на историята обаче е жестока – в края на живота си той попада в затворите на новата държава, изградена именно благодарение на хора като него.
След Освобождението Капитан Петко войвода се оказва неудобен за онези, които вече държат властта. Сред тях е и Спас Турчев – човек, когото самият Петко войвода години по-рано е заловил като разбойник. С времето Турчев се издига до управител на Варна и използва позицията си, за да се разправи с някогашния си пленител. Така животът на един от най-големите български революционери е съсипан не от врагове, а от хора, възползвали се от плодовете на неговата борба.
Месеци наред Капитан Петко войвода е държан в затвора, подложен на унижения и мъчения от власт, която се представя като наследник на свободата. Обществото тогава задава познатите и до днес въпроси – дали преди е било по-добре, дали не се иска връщане към старото, дали новата власт не заслужава още време и търпение. А властта, както често се случва, показва истинското си лице именно чрез отношението си към най-достойните.
През февруари 1900 година здравето на Петко Кирков, разклатено от преживените страдания, не издържа. Той умира сломен, точно преди 122 години, оставяйки след себе си не само героично минало, но и болезнен урок за неблагодарността на историята.
Историята има странното свойство да се повтаря, а хората – да забравят. И така, година след година и век след век, съдбата на героите често остава една и съща, докато уроците от миналото продължават да звучат нечути.
