Коментар на Андрей Ненов във Фейсбук
Аз съм емигрант с двойно гражданство. Винаги съм гласувал. Организирах избори, агитирах за масово участие, водих кореспонденция с Централна избирателна комисия и Министерство на външните работи по най-различни изборни поводи. В техните архиви има поне десетина мои писма.
Но дойде моментът да спра. Да спра да гласувам – и аз, и тези като мен.
Време е да престанем да променяме „дистанционно“ България чрез избори. Държава, която обичаме, но не обитаваме. Държава, която вече не познаваме отблизо.
Повечето хора в моето положение живеят в чужбина отдавна. Някои се прибират всяка година, други – веднъж на 2–3 години, трети – веднъж на десет. Колкото по-рядко се прибираш, толкова по-малко знаеш. Можеш да четеш новини, да гледаш телевизия, да следиш социалните мрежи, но това не е същото като да усетиш реалността „на терен“. Да живееш с последствията от политическите решения.
Затова смятам, че ние – живеещите отдавна извън страната – трябва да спрем да определяме вота в България. Всъщност повечето вече са го направили. В Съединени американски щати живеят около 350 000 българи, а на последните избори са гласували едва около 5 500 – приблизително 1,5%. В Обединено кралство броят на българите е между 380 и 400 хиляди, а гласувалите – около 14 000, или 3,5%. Това са нищожни проценти.
Не ме разбирайте погрешно – българите в чужбина обичаме родината си. Говорим български, четем на български, водим децата си в български училища, празнуваме български празници. Но все по-често чувам от приятели: „Ние не сме там. Нямаме моралното право да определяме съдбата на хора, с които не живеем.“
И са прави. В първите години след емиграцията спомените са живи – кварталът, баничарницата, сметките, институциите. След 5, 10 или 15 години остават носталгични картини, а реалността в България вече е друга. Започваме да съдим като външни наблюдатели, често водени от клипове в TikTok и YouTube. Това е не само повърхностно, но и изключително лесно за манипулация. Два скандални клипа и хора на 10 000 километра започват да мразят Пешо или Иван.
Има и още един фактор – Турция. Малцина днес си спомнят как се гласуваше там преди 10–15 години. Аз бях сред хората, които участваха в първите онлайн инициативи за гласуване между 2008 и 2016 г., и сред първите, които подадоха сигнали до ЦИК за сериозни нарушения. Тези проблеми не изчезнаха. Напротив – задълбочиха се.
Днес на един гласуващ българин в САЩ се падат между осем и десет гласуващи в Турция. Докато в САЩ и Великобритания гласовете се разпределят относително равномерно, в Турция те са концентрирани в една посока. Това вече не е просто изборна активност, а въпрос на намеса във вътрешните работи на България. И може да бъде решен само с драстични ограничения.
С готовност бих се отказал от правото си на глас, ако това означава да бъдат лишени от влияние хора, които не обичат България, но имат силата не просто да неутрализират моя вот, а да наклонят везните в грешната посока.
Времето дойде. Дали ще има 20 секции извън ЕС или само 10 – тези, които наистина държат да гласуват, ще намерят начин. Останалите 98% така или иначе или не го смятат за честно, или вече не ги интересува.
